Той влезе и огря нейния ден, все едно беше близнак на Слънцето, което се смееше отвън. Всъщност беше просто един мъж, но имаше нещо в него, което я накара да изпита неописуема радост когато го видя.  Сърцето й заби толкова силно, че хората наоколо можеха да забележат как всеки момент ще изхвръкне от вълнение. Виждаше го за пръв път, а имаше чувството, че се познават от години...може би векове. В този момент съществуваха само той и тя. Мъжът се настани и тя притича плахо до масата.
- Добър ден, господине, какво ще желаете? - каза тя с треперещ глас, което беше доста непривично за нея.
Той я погледна и се усмихна учтиво, а след това каза:
- Едно капучино, моля, и ако може да ми донесете повечко захар, обичам го сладко, сладко като вас...след което прокара пръсти през косата си, а през това време тя си мислеше как никога повече няма да може да подреди мислите си...Той беше поръчал, а тя все още стоеше до него като вцепенена и го гледаше в очите. Това бяха най-красивите тъмни очи, които беше виждала. Бяха по детски искрени и едновременно изпепеляващи. Мъжът забеляза смущението й - Госпожице, всичко на ред ли е? - Да, извинете - и хукна зад бара. Не можеше да откъсне поглед от него докато правеше капучиното и в един момент погледите им се срещнаха. Той се усмихна отново, а тя свенливо наведе глава, когато видя, че беше разляла всичко. Той като че ли забеляза и усмивката му стана още по-широка.
- Миленке, скъпа, виж какво направи! Остави, аз ще оправя, пусни ново - каза колежката й и я избута леко настрани. - Видях кого гледаш - каза след това с въздишка – бива си го този младеж!

Милена пооправи косата си набързо и занесе поръчката. Ръцете й едвам удържаха чашата докато я поставяше на масата. Той я докосна леко и каза съвсем тихо, приближавайки се към нея:

- Мила, аз чувствам същото, мисля, че съм те търсил цяла вечност и едва сега те откривам!

Отново я погледна с онзи поглед, а тя не вярваше на ушите си. Цялата се изчерви от притеснение и не знаеше какво да каже в отговор. Знаеше само едно – това беше човекът, с когото искаше да остане до края на живота си.

Изведнъж чу звън, който се усилваше все повече...беше алармата на мобилния й телефон. Стана рязко от леглото и утърси глава. Нямаше търпение да отиде на работа...