Като цяло беше добродушен. Ерген, на около 35. Никога не го бяха чували да казва нещо лошо за колега или за когото и да било. Всеки ден идваше на работа десет минути предварително и си тръгваше половин час по-късно, когато вече нямаше нито един служител в офиса. Беше тих и седеше вечно свит на малкото си бюро, което се намираше на най-неудобното място в стаята - до вратата, която се отваряше и затваряше толкова често, че дори и човек с развити възможности да се концентрира дълбоко не би издържал и ден. Той щракаше неуморно на клавиатурата и от време на време говореше по телефона с някой клиент.  Никой не обръщаше внимание на този човек. В очите на всички той беше просто едно сиво, безформено петно в пъстрия пейзаж...Но той искаше да е важен, наистина го искаше...просто не знаеше как да направи така, че някой да го забележи...
Дойде новият ден. Той отново отиде на работа по-рано. Когато мина през кабинета на шефа за да го поздрави, забеляза, че при него седеше младо момиче и нещо си говореха. Не искаше да ги прекъсва и затова само кимна за "добро утро" и се насочи към бюрото си. Небрежно метна якето си на облегалката на стола и включи компютъра. Вече беше започнал да пише една важна презентация за шефа, когато той влезе в стаята с момичето и му каза:
- Вие вече се видяхте, това е Анелия. Разчитам да я въведеш в нещата и да я напътстваш докато навлезе и се почувства сигурна.
Малките му безлични очи се отвориха широко от учудване. Първата мисъл, която му мина през главата беше кое е накарало шефа да избере именно него. Но след това просто каза "Добре, няма проблем" както винаги отговаряше на шефа и докато се усети, момичето вече се беше настанило до него. За пръв път се почувства добре откакто беше започнал работа в тази фирма. Момичето имаше миловидно и нежно лице, излъчваше доброта, а любопитните му тъмни очи вече го бяха очаровали. За него щеше да е истинско удоволствие да помага на това крехко създание.
Беше изминал месец. Разбра се, че Анелия не е кое да е момиче, а племенница на шефа. В момента, в който този факт се разчу, всички изведнъж започнаха да се навъртат около нея и нейния "учител". Тя не обръщаше внимание, искаше просто да си върши работата. Не искаше нито специално отношение, нито вниманието на целия офис. Беше скромна, но най-важното беше, че заслужаваше мястото си във фирмата, защото беше кадърна и вършеше работата си отлично. За сметка на това пък на него му беше толкова приятно, че постепенно забрави за старата си същност. Изведнъж походката му стана важна и наперена, вече не се свиваше на онова малко бюро на най-неудобното място в стаята, а събра кураж да поиска друго бюро - по-голямо и по-удобно. Поиска и служебна кола, защото той беше единственият служител в тази фирма, който нямаше такава, а пътуваше често по работа. Животът му сякаш се преобърна на 180 градуса и той беше щастлив както никога до сега.
След  още няколко месеца  Анелия вече беше на ключова позиция и отдавна нямаше нужда от напътствия. Въпреки това, тя не беше забравила кой я насочваше и помагаше в началото, когато дойде във фирмата току що завършила университет. Един ден отиде при чичо си и му каза:
- Чичо, искам да говоря с теб. За мен е важно.
Шефът свали очилата си и я погледна въпросително. После я помоли да седне на стола срещу него.
- Какво те мъчи, слушам те.
- Добринов - мисля, че той е нужен на по-високо ниво. Недей да го подценяваш, той наистина е отдаден на работата си и аз лично бях свидетел на усърдието, което проявява при всеки детайл.
- Знам скъпа, отдавна съм забелязал, че е кадърен, но с тази негова свитост и нерешителност не можех да рискувам да му дам повече. Иди го повикай, вече съм подготвил новият му договор, от една седмица се готвя да го извикам, но все не намирам време...
**********
Вдъхновено от разказите на hristam